ХІ.
20.)
Несъмнено един от най-същностните белези или символи на политическите промени в
Източноевропейския ареал на съветската политическа система е феноменът
дисидентство, и в частност дисидентският
характер на т. нар. национални политически „кръгли маси“. Според Янко Янков една от причините за продължаващата вече повече от две десетилетия
агония на източноевропейските общества се корени именно в този характер на въпросните
промени.
Известно е, че исторически първите
дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно
дисидентство”, и че те са се били появили в лоното на християнската
църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като
правило бива последвана от санкционно „отлъчване”.
Политическото
дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече
за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието принципно
и официално е третирано не само като девиантно, но и като формално забранено
престъпно поведение, подлежащо на най-строга юридическа и обществена санкционност.
Според Янко Янков, обаче, така описаният класически модел на
политическото дисидентство в комунистическото съветско общество е бил подложен
на въздействието на специалните преднамерени и планомерни селекционни и
опитомителни мероприятия на политическото инженерство на специалните служби, и
по-точно на стратегическия отдел на КГБ, на който тотално опитомен модел през
70-те, 80-те и 90-те години са били възложени задачите да изпълнява редица
динамично модифицируеми, т. нар. мултипленни
функции.
А най-важната от тези функции се е
свеждала до това - дисидентството да
бъде имплицитно наложено в общественото съзнание и на политическата сцена като същностно
безопасен за комунистическия елит и приемлив за флуктуационните модификации на Системата легитимен алтернативен обществено-политически
фактор.
И в крайна сметка така, благодарение
именно на дисидентството, фактически да бъдат отстранени и да бъдат елиминирани
от актуалната политическа сцена всички вече възникнали или възникващи опасни за
елита и за Системата естествени автентични индивидуални и организирани
антикомунистически импулси, прояви и движения.
Според него съществува несъмнена взаимовръзка
между феномена „дисидентство“ и феномена „интензивна западна защита на
човешките права“, която взаимовръзка е намирала израз във факта, че
Западът фактически е легитимирал като
„човешки“ ИМЕННО И САМО (!!!) правата на генетично свързаните с комунизма
дисиденти, но не и правата на автентичните антикомунисти.
И като едно от убедителните
доказателства за основателността на това гледище Янко Янков изтъква факта, че заедно с „отмирането на дисидентството” след падането на Берлинската стена и
неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата
сцена е слезла и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за
защита на „човешките права”; въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа
епоха” в Източна Европа, бруталното нарушаване на човешките права вече
отдавна е придобило неимоверно чудовищни проявни форми и размери - които, обаче,
вече никого не впечатлявали и „не се забелязвали”.
Разглеждайки въпроса за дисидентският
характер на т. нар. „национални политически кръгли маси“, Янко Янков обръща внимание върху факта,
че началото
на този феномен е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава,
когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса създадена и контролирана от
специалните служби фалшива опозиция са били участвували 57 души, които именно
подписали Програмен пакет от
споразумения, в резултат на който Сеймът
(Парламентът) впоследствие бил приел
Пакет от закони и насрочил
парламентарни избори.
Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла
маса” е била режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г.
в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила
с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време
в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така
и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика
политическа криза; по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените
архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписани на „Кръглата
маса” Споразумения Парламентът
бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав
Хавел; който, впрочем, изключително
бързо и изцяло бе загубил своето влияние в родината си, но Западът не
искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите
летигимиращи го похвали.
Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла
маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно
комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно
комунистическа експедитивност е заседавала само три дни - от 08 до 10 декември
1989 г.
Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла
маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно
даде основание на някои от най-изявените участници в този бутафорен български
форум (като напр. д-р Петър Дертлиев)
да се самоизживяват като „спасители на България” и да
отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че алтернатива на „Кръглата
маса” е била гражданската война.
В България събитията „се сложиха и наложиха” така, че на 07 Декември 1989 г. бе
създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз
на демократичните сили” (СДС, която абревиатура още
тогава Янко Янков остроумно бе „разчел“ или „разшифровал“ като съдържаща семантичното послание, че това, всъщност,
е „Съюз
на ДС“, тоест - на Държавна сигурност).
Само три дни по-късно, на 10 Декември
1989 г., бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена
легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на
действуващото Народно събрание, и в тази връзка бе издигнато искането за
свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и да приеме
Пакет от задължителни политически
документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен
механизам за управление на страната.
След около десетина дни контролираният
от специалните служби синдикат „Подкрепа” издигна „заплашителния
лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на
неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на
„Кръгла
маса”.
В резултат на 03 и 04 януари
1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и
предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата
маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче,
впоследствие бе „самопродължен”, и
заседанията се проточиха до 15 май.
Тъй като, всъщност, с по няколко
месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна
Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий,
в основата на който прозираше изводът, че авторите
му бяха проумели и заложили на мощния терапевтичен
ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
Основните теми, разисквани на
заседанията на „Кръглата маса”, бяха четири: политическата система, разделянето
на властта, националният въпрос и избирателният закон.
Самият Янко Янков като участник в този маскарад още от самото начало бе констатирал,
че представителите на Комунистическата партия и на Правителството бяха пределно
напълно наясно по абсолютно всичко, което е трябвало да стане и как да стане,
докато представителите на опозицията не са били наясно по абсолютно нищо, и че
доста често и без да се крият са се отбивали в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога,
какво и как да го поискат.
От юридическа гледна точка българският
феномен „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен
акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.
В края на януари и началото на Февруари
1990 г. отприщеният от Държавна
сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж”
затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две
основни събития, които също така бяха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата
общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
Въпреки че всичко това бе изключително
умело инспирирано и ръководено от Държавна
сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и
доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално
разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се
засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”.
Самият този „естествен глас на улицата”,
обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас,
и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен
диалог” върху „легитимните институции”, като
каквито бяха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с
това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна и очевидно негодна да
бъде какъвто и да е реален политически фактор.
Изключително лесно и абсолютно
безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет
принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия
живот са само представителите на комунистическата власт и представителите на
признатата от нея опозиция, с което фактически
бе легитимиран абсолютно фалшивият и бутафорен т. нар. двуполюсен политически
модел.
По това време Янко Янков бе единственият участник в този маскарад, който
официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на
вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и
тъй като официално и недвусмислено окачестви все още подготвяното Споразумение именно като престъпно,
той бе светкавично отстранен от по-нататъшно
участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на „Споразумението“.
Така, в цялата история на Източноевропейските
„Кръгли маси” Янко Янков бе единственият, който бе заел такава радикална политическа
позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно му „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”.
Този факт, впрочем, бе умишлено
публично и официално премълчаван цели десет години, и едва през Януари 2000 г.
той бе официално и публично признат; за изненада бе съобщен не къде да е, а
именно във в-к „Демокрация” – вестникът на
престъпната подставена политическа структура СДС, обезпечила фалшивата
легитимност на Новата власт.
В контекста на горното изложение,
разбира се, напълно закономерен е въпросът „Дали,
все пак, е било възможно и дали е съществувал някакъв шанс за по-друго развитие
на политическите процеси и в частност на дейността на българската политическа
„Кръгла маса“?“.
Тъй като фактически се оказа, че в
пълно съответствие с многовековната същност на българското общество „общественото мнение“ или „гласът на улицата“ винаги раболепно
вървят след победителите от официалната политическа сцена, Янко Янков прави опит да промени характера на процесите, които протичат на самата
официална сцена на „Кръглата маса“.
Неговият сценарий, разбира се, се
оказал абсолютно неадекватен и твърде показателен.
Така, на 05 февруари 1990 г.,
понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния
съвет на Съюза на демократичните сили той създал неимоверно напрежение сред
т. нар. „лидери на опозицията”, като заявил, че под негово ръководство осем
членуващи в СДС партии и организации
са учредили „Дясна фракция”; после, с официално и тържествено прочетената от
него „Декларация” той заявил, че лидерите на тези организации са
обединени от идеята, че заседанията на „Кръглата маса” трябва да продължат в
конструктивния дух на водене на преговори с БКП, но че те нямат абсолютно никакво намерение да подписват
бързи и безпринципни съглашения.
Тази радикална фракция, обаче, просъществувала
по-малко от едно денонощие - от момента на нейното учредяване вечерта
на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Янко Янков бил председател на
фракцията, а нейни членове са били д-р
Константин Тренчев, отец (монах) Христофор
Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир
Павлов и Пламен Даракчиев. Заседанието
на Координационния съвет на СДС
веднага било преустановено и всички се втурнали да се консултират с разни мистериозни
личности относно същността на така създадената ситуация, а вечерта на същия ден
Янко Янков вече е бил единственият
член на тази фракция.
Впрочем, оттогава до днес
единственият, който е споменал за съществуването на тази фракция, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168
часа”, 18-24 и 25-31 декември 1995 г.).
Няма коментари:
Публикуване на коментар