ХІІ.
21.)
Разбира се, странно нещо е „Съдбата“. Точно по същото време, в началото на февруари 1990 г. в
Румъния е на посещение държавният
секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за
Министър-председател е избран комунистическият мастодонт Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър каца за кратко посещение
и в София.
В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г.
в хотел
„Шератон” се е състояла лична специална среща на Янко Янков с Боб Хътчингс
- личен
секретар по сигурността на Държавния секретар. В книгата си „Легитимните
основи на политическата власт в България“ Янко Янков сравнително обстойно е описал съдържанието на техния
разговор.
„ Още в самото начало разговорът започна с
подчертано показна от негова страна „приятелска и артистична лекота”,
изключително елегантно обоснована с аргумента, че той, всъщност, ме „познава
много отдавна”, и по-точно – „от преди пет-шест години”. В отговор
на това аз му отвърнах с реципрочна
дипломатическа артистичност: „През тези години, за които Вие говорите, аз
се намирах в затвора, но не си спомням да съм Ви виждал там!”.
Той продължи да поддържа артистичния дух и отговори: „Но аз наистина много добре Ви познавам
именно от времето, докато Вие бяхте в затвора!”.
След което, вглеждайки се в реакциите ми,
направи лек мълчалив антракт и обясни, че докато аз съм бил в затвора, той е бил Директор на радио „Свободна
Европа” и лично през него е била преминавала всичката информация, която
е трябвало да бъде излъчвана по западните медии в моя защита.
После той ме попита: „Ако стане така, че благодарение
на подкрепата на САЩ и на Запада Вие станете най-важният политически фактор в
България, какво ще направите с комунистите?”.
Разбира се, не бих могъл да кажа, че този
въпрос ме е бил изненадал, тъй като през последните няколко месеци, макар и в
много по-скрита и деликатна форма, въпросът ми е бил задаван от почти всички
западни дипломати, с които контактувах почти ежедневно.
Изненадах се не толкова от съдържанието на
въпроса, колкото от неговата директно ясна - по-скоро военно-провокативна,
отколкото дипломатическа и политическа - формулировка.
И ако на досегашните завоалирани в този
аспект елегантни дипломатически питания
можех да си позволя или въобще да не отговарям, или да казвам, че една такава хипотеза въобще не ме вълнува,
защото е химерична, и тъй като не вярвам, че политическите процеси биха могли
да имат и такъв вариант; то сега осъзнах, че ще трябва да отговоря достатъчно
ясно и конкретно, и че единственият дипломатично двусмислен и все пак неуязвим
за самия мен отговор би могъл да бъде тоя, при който да заявя, че давам
мнението си не на политик, а на професионален юрист.
Тъй като и двамата все още поддържахме „артистичното
ниво” на нашия разговор; и тъй като на мен ми беше пределно ясно, че
той е бил избрал точно тази форма на разговор, за да може зад нея и чрез нея да
казва и да чуе иначе неприемливи и недопустими за казване неща, аз реших „да
продължа в същия дух”.
Тогава му казах: „Вашите думи, разбира се, нямаха
характера на „предложение”, но ще се престоря, че съм ги бил схванал като
„предложение” и ще Ви отговоря, че го „отхвърлям”; а го „отхвърлям”, тъй като
ми е пределно ясно, че както в Румъния, така и в България никой не би могъл да
направи нищо за бъдещото демократизиране на страната, ако преди това и там и
тук не дебаркира Шестият американски
флот, който да прогони вече половинвековното окопаване на Трети Украински фронт”.
„-Но, нали виждате, че в Румъния демокрацията
вече е в ход!” – абсолютно невъзмутимо ми каза той.
„-Може и да съм зле с очите, но онова, което
аз видях е, че тамошният съд действуваше по същия начин, по който и тукашният,
когато ме осъди мен преди шест години! А това не е правосъдие!” – бяха
моите думи.
После, му казах, че преди всичко съм юрист,
и поради това за мен не съществуват понятията „комунист”
или „фашист”,
и че като такъв считам, че всеки може да бъде какъвто си иска, стига да не
нарушава нечии права и да не се превърне в „престъпник”. Ако, обаче,
някой от престъпниците случайно е и комунист, то той само ще спечели, тъй като
за разлика от неговите съпартийци, които мен доскоро ме държаха при
изключително жестоки затворнически условия, аз ще направя така, че всички
хотели, включително и този, в който в момента се намираме, да бъдат изпразнени
и превърнати в луксозни затвори, предназначени само за такива престъпници,
които едновременно с това са и комунисти.
„ -Разбрах! – каза той. – Вие
сте привърженик на тезата за отговорността, та макар и да е символична. А готов
ли сте да простите?”
„ -Разбира се! – отвърнах аз. – Но
само ако престъпникът преди това се е покаял и публично е поискал прошка от
жертвите и от обществото!”.
„ –А вярвате ли, че разкаянието и поискването
на прошка е възможно?” – отново ме попита той.
„ –Не! – казах аз. - Ако
това беше възможно, то проведеният само преди неколко дни пленум на БКП
трябваше да завърши с масови лични покаяния и саморазтуряне на партията; а той,
както знаете, завърши дори без една
капка отказ от престъпното минало и с предложения за камуфлажна смяна на името
на партията”.
После говорихме още малко - бих казал, напълно
незначителни неща - през което време проумях, че видният американец въобще не е
доволен от моя отговор, а съзнанието ми трескаво работеше „на втора писта” и търсеше отговор на
въпроса: „-Защо той не остана доволен от моя, напълно безупречен от юридическо и
хуманистично гледище, отговор?”.
И тъй като бех категорично убеден, че не е
възможно официалната американска стратегия да е насочена към несъобразено с
правото отношение към „падналите от властта комунисти”, просто осъзнах, че тя е
насочена срещу самото Право,
най-главният елемент на който е Отговорността.“
Когато после, в 18 часа и 30 минути
в залата на ресторанта се провежда официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската
опозиция, Янко Янков е силно
изненадан, че американските организатори не само са поканили Петър Гогов, който въобще не е бил участник
в заседанията на „Кръглата маса“, но дори са го настанили на масата точно срещу Джеймс Бейкър.
Като високопрофесионален юрист, изчел
почти всички книги по дипломатически протокол и церемониал той веднага превъзходно
схванал, че не само в присъствието, но и
в посоченото „топологично разположение”
се съдържа някакъв изключително важен замисъл.
Следващата силна изненада на Янко Янков е последвана от това, че още
в самото начало на срещата американският организатор дал думата на този
именно „оратор”, който говорил точно 34 минути и възпроизвел своята
скандална позиция, която по-рано е бил заявил на един от митингите, че „кожите
на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато
още има есенно слънце”.
В книгата си Янко Янков е посочил, че после лично от самия Петър Гогов узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до хотел „Шератон” с личната
(и официалната, със знамето!) лимузина на самия американски Посланик, и че по-късно е бил върнат със същата кола.
В книгата си Янко Янков е посочил, че още в самото начало Петър Гогов е започнал изказването си, като ударил по масата с
юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това ударил с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стреснал, почти
подскочил от стола си и вперил погледа си в „оратора”; че когато след
неколко изречения Петър Гогов пак ударил
по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблекъл сакото,
поставил го на облегалката на стола си, скръстил ръце на гърдите си и останал
така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската
реч”.
Янко
Янков уточнява, че само няколко дни по- късно в предаване по българското
радио посланикът на САЩ Сол Полански
заявил, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин
Андрей Луканов”. В книгата е записано, че при няколко от неговите
следващи лични срещи с американските дипломати Янко Янков е изразявал учудването си „По какъв начин Андрей Луканов, който не само е трето поколение
комунист, но и е избран за Министър-председател именно от комунистите успява,
поне в очите на американските дипломати, да е едновременно с това и
единствената реална опозиция на комунистите?”.
Книгата изяснява, че след около една
година Янко Янков вече е имал своето
категорично убеждение, че визираната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска
опозиция”, всъщност, е била имала предназначението да
сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на
най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена
в ръцете на представящите се за „антикомунисти“, страната ще
бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде
насочена към това властта да бъде дадена на „преустройващите се”
комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от
каквато и да е отговорност за извършените и за предстоящите да бъдат извършени
от тех престъпления.
22.)
Разбира се, отново следва да подчертая колко странно нещо е „Съдбата“;
като пак се позова на обширен цитат от една от документалните книги (том 6, с.18-20)
на Янко Янков.
„ През есента на 1990 г., няколко дни преди
отпътуването си от страната посланикът
на САЩ Сол Полански ми каза,
че ако искам в бъдеще да получавам подкрепата на САЩ, трябва „да се
разбера” с лидерите на Съюза на
демократичните сили (СДС), които
те признават за единствената опозиция на комунистите в България, и „да се
завърна” при тях, при това дори не като ръководител на създадената от
мен моя партия, а като член на социалдемократическата партия на д-р Петър
Дертлиев.
Казах му, че това няма да стане, тъй като
почти всичките тези лидери ги познавам най-малкото отпреди петнадесет-двадесет
години и много добре зная, че те са агентура на българската Държавна сигурност. Той си замълча.
На другата година преди отпътуването си за САЩ
същото ми каза и секретарят на
посолството Дъглас Смит.
Естествено и на него казах, че това няма да стане.
Както тогава, така и днес, обаче, се питам за много
неща, свързани и с американците, и със
СДС, и с д-р Дертлиев.
По онова време аз упорито дразнех както
обикновените хора, така и българските политици, така и западните дипломатически
представители в София, като разпространявах зоополитологическата си теза за „политическия кучкарник“. По онова
време говорех навсякъде, че българската политическа опозиция е подвижен
кучкарник, запълнен с прекалено много и най-различни породи кучета, обединени
от червената верига на шията им, привързваща ги към кервана на преустройващите
се комунисти. Все пак, продължавах аз, кучетата се различават не
толкова по политическата си порода, колкото по дължината на веригата - при едни
тя е толкова къса, че не им дава никаква възможност дори да се изпикаят на
скришно място, а при други е толкова дълга, че създава електоралната илюзия за
абсолютно пълна свобода и самостоятелност.
Както тогава, така и днес аз, естествено, се
питам: „Защо американците искаха от мен не само да не се опитвам да
излизам от и да напускам кучкарника, но и достатъчно ясно и недвусмислено
искаха от мен да бъда сред онези именно кучета, на които веригата е най-късата?”
Впрочем, струва ми се, че отговорът бях
намерил още тогава, и че той е валиден и днес.
През Май 1991 г. стана едно събитие, което
имаше всичките белези на феномена, наречен „политическо шоу”. В
продължение на няколко дни сред ръководните кръгове на т. нар. „опозиция”
се извършваше трескава подготовка за посрещането на голяма група видни и
дългогодишни български политически емигранти, които трябваше да се завърнат в
България, като триумфално преминат българо-гръцката граница пеша и
официално, като „контрапункт” или „демонстрация на победа”,
понеже преди години повечето от тях са били напуснали България, пресичайки
същата тази граница пеша и нелегално. Тъй като прецених, че
нямам нищо общо както с посрещачите, така и с посрещаните, не отидох и не
участвувах в шоуто.
Наскоро, по време на прием в посолството на
Турция при мен дойде известният български политически емигрант Ценко Барев, и така официално се запознах с него. Той,
впрочем, беше изключително широко известен в България в продължение на много
години, тъй като името му се споменаваше не само от предаващите на български
език западни радиостанции, но и в комунистическата българска книжнина, където
бе охарактеризиран като „агент на ЦРУ и злостен враг на България”.
По-късно, включително и до днес, с него сме се
срещали, макар и не много често, но все пак винаги толкова, колкото е било
необходимо и на двамата. И ако не при всяка наша поредна среща, то поне при
повечето от срещите ни, макар и с доста висока доза шега и сарказъм сме се
спирали в разговорите си на изтъкването на общото и различното между това, което през
есента на 1990 г. на мен ми бе казано от посланика Сол Полански, и онова, което само една година по-рано,
през есента на 1989 г., на него му е било казано от неговите „лични приятели” или „познати”, работещи в сградата на ЦРУ
във Вашингтон.
Както сам ми каза, към края на лятото на 1989
г. той бил извикан за политически разговори във Вашингтон с предварителен план
на пребиваване там само за две седмици, но фактически останал повече от три
месеци, като през цялото това време е участвувал в обсъждания на проблемите,
свързани с протичащите и предстоящите политически процеси в България и
възможността за влияние върху тях от страна на българската политическа
емиграция.
В крайна сметка, малко преди завръщането му
във Франция, където той постоянно е живеел, обаче, се оказало, че всички
планове относно активното участие на българската емиграция в политическите
процеси в България се оказали безпредметни, тъй като му било казано буквално
следното: „За всичко, което възнамерявате да правите в България,
преди това ще трябва да се разберете с лидерите на комунистите”.
Всъщност: „Кое е общото и кое е
различното между онова, което през есента на 1989 г. е било казано на бай Ценко
Барев във Вашингтон, и това, което през есента на следващата година ми бе
казано на мен от посланика на САЩ в София?”.
Общото, разбира се, е това, че и на
двамата по същество ни е казано не само, че българските комунисти ще
продължат тотално да диктуват и определят същността и характера на
политическите процеси в България, но и че най-висшите американски
политически среди искат от нас ние да сътрудничим на палачите си.
Различието, обаче, се състои в това, че
от бай Ценко Барев американците са искали да сътрудничи непосредствено на
господарите, докато от мен са искали да сътруднича на слугите на господарите.“.
Много години по-късно, през лятото
на 2011 г., в България са провеждани избори за Президент на страната, а една от „атрактивните фигури“ сред
официалните кандидати е наскоро
пуснатият от ареста Алексей Петров, бивш изключително високопоставен секретен агент
на специалните служби, професор в Пловдивския университет, обвинен като
високопоставен ръководител на всички извършвани в продължение на двадесет
години в страната отвличания, поръчкови убийства и обезпечавания на „легитимното
движение на капиталите и финансовите потоци“ към най-високопоставените
фигури от структурата на Мафията.
Нещо повече: в медиите не само
наименованието на самото това съдебно дело винаги е било наричано с кодовото
наименование „Октопод“, но и почти винаги е било подчертавано, че това
съдебно дело е било образувано по енергичното настояване на дипломацията на
САЩ.
Обаче онова, на което никой не
обърна никакво внимание бе фактът, че в ролята на своеобразен „оперативен
политически щаб“ на предизборната кампания на това лице бе встъпил целият
състав на същата тази „Партия на д-р Петър Дертлиев“, в която „в Зората на
Демокрацията“ високопоставените американски дипломати енргично настояваха да
„пратят“ и Янко Янков; който, обаче, още тогава, преди повече от двадесет
години, изрично и ясно им бе казал, че цялата тази партия е секретен проект на
специалните служби и на формиращата се Мафия.
23.)
Съжалявам, но отново ми се налага да подчертая колко странно нещо е „Съдбата“;
като пак се позова на обширен цитат от една от документалните книги (том 9, с.20-26)
на Янко Янков и приведа пълния текст
на едно от неговите писма до Директора
на ЦРУ Майкъл Хейдън, информационно копие от което надлежно и официално е
предоставено на седем западни дипломатически представители в България.
Под наслов „Помниш ли приятелите от младостта
си, Майкъл?“, това писмо още в деня на неговото изпращане чрез
официалните традиционни пощенски служби е било официално публикувано в няколко
информационни електронни сайтове в САЩ, Австралия, Великобритания и България.
Формалният повод за писмото е годишнината
от назначаването на Майкъл Хейдън за директор на ЦРУ, но същинският
мотив на неговия автор несъмнено е твърде далеч от каквато и да е
дипломатическа куртоазия.
„His Excellency Gen.
Michael V. Hayden
Director CIA
Washington, DC 20505, USA
Информационно копие:
До Негово Превъзходителство г-н Джеръми Хил -
Извънреден и Пълномощен Посланик
на Обединено
Кралство Великобритания
и Северна
Ирландия
ул. „Московска” № 9, 1000 София
До Негово Превъзходителство г-н Томас Феллер -
Извънреден и Пълномощен Посланик
на Конфедерация
Швейцария
ул. „Шипка” № 33, 1000 София
До Негово Превъзходителство г-н Филип Беке -
Извънреден и Пълномощен Посланик
на Кралство
Белгия
пл. „Велчова завера” № 1, 1126 София
До Негово Превъзходителство г-н Ив Сен-Жур -
Извънреден и Пълномощен Посланик
на Република
Франция
ул. „Оборище” № 27-29, 1504 София
До Негово Превъзходителство г-н Михаел Гайер –
Министър-съветник, временно изпълняващ длъжността
Посланик на Федерална
Република Германия
ул. „Фредерик Жолио-Кюри” № 25, 1113 София
До Негово Превъзходителство г-н Майкъл Хъмфрис -
Ръководител на Представителството
на Европейската комисия в България
ул. „Московска” № 9, етаж 1, 1000 София
До Негово Превъзходителство г-н Джон Байърли -
Извънреден и Пълномощен Посланик
на Съединените
Американски Щати
кв. „Лозенец”, ул. „Козяк” № 16, 1407 София
Ваше Превъзходителство,
1.
Приемете моите искрени поздравления по повод
годишнината на Вашето назначение като Директор.
Позволявам си
да използувам случая, за да Ви
припомня и една друга годишнина – тази през лятото на 1984 г.,
когато по един особен начин се бяха съединили няколко изключително важни за мен
събития, а именно:
►личното посещение в моя роден дом
на Вашия дипломатически предшественик и неговото запознаване с родителите ми
(което посещение, доколкото ми е известно, е
единственото по рода си в цялата 45-годишна история на България по времето на
комунизма);
►Вашето назначаване на
дипломатическа работа в София;
►моето арестуване и обвиняване в
„подстрекаване на чужди държави във враждебна дейност против Народна
република България, Съветския съюз и международната комунистическата система”,
както и осъждането ми за създаване и ръководене на антидържавна и
антикомунистическа организация, и извършване на такава дейност;
►включването на моето име в
специалния Доклад на Държавния департамент на САЩ като име на „български
гражданин, лишен от човешки права”, и фактическото ми поставяне под
особената дипломатическа закрила на САЩ и на няколко западноевропейски държави,
благодарение именно на която закрила останах жив по време на шестгодишното ми
пребиваване в ада на комунистическия затвор.
2.
Ваше Превъзходителство,
Моля да ми позволите да Ви припомня, че
миналата година по същото време, изтъквайки Вашите качества, вестник „Уошингтън Поуст” Ви
описа и представи като „военен разузнавач, който е успял да надмогне
„антисъветския калъп” от годините на Студената война”.
Моля
Ви да ми позволите да Ви поздравя за това Ваше несъмнено
изключително високо качество, и в същото време Ви моля да ми позволите
да Ви попитам: „-Какво точно съдържание стратегическите
политически кръгове на САЩ и лично Вие сте вложили в това „надмогване”?”.
И
по-точно: „-Дали в съдържанието на това „надмогване” предварително и
прецизно е било калкулирано онова, което още от деня на „победата над съветския
комунизъм” започна да става, и днес вече е непоклатима действителност, а именно
– категоричното обричане на жестоко ежедневие и на смърт на всички
такива като мен, които с неимоверно високата цена на съдбата и живота си (и най-вече – с цената на съдбата
и живота на близките си) бяха действували като Ваши искрени и реални съратници
в голямата световна политическа битка?”.
И
още по-точно: „Дали в съдържанието на това „надмогване” предварително
и прецизно е било калкулирано онова, което започна да става очевидно съвсем не
от деня на „победата над съветския комунизъм”, а няколко години по-рано, а
именно - че след победата над комунизма Западът ще легитимира като свои
„демократични партньори” именно нашите кръвожадни палачи (и техните
институционални и персонални наследници), които именно воюваха срещу ценностите
на западната политическа система, и които, по законите на класическата война,
би трябвало да бъдат третирани от Запада като победени, а не като победители?”.
3.
Позволявам
си да считам, Ваше Превъзходителство, че имам не
само общочовешкото, но и чисто личното право директно да Ви
попитам всичко това, именно защото дузината висши дипломатически
представители на САЩ, с които контактувах по онова време - при всяка наша
среща, макар и подчертавайки скромните възможности, с които разполагат за
евентуална моя бъдеща политическа и юридическа защита, все пак достатъчно ясно
подчертаваха своята категорична тогавашна и бъдеща ангажираност със съдбата ми, и така фактически ми даваха и
поддържаха онова изключително високо самочувствие на „ваш демократичен
партньор”, благодарение именно на което аз придобивах неимоверни сили и
успявах да устоявам на зловещото затворническо ежедневие.
Позволявам
си да считам, Ваше Превъзходителство, че имам личното право
директно да Ви попитам всичко това и защото наистина впоследствие
установих по категоричен начин, че изключително голям брой служители на
софийския дипломатически офис на САЩ, на Държавния департамент във Вашингтон и
на редица други институции (включително и лично Вие) са били
непосредствено и директно, институционално и лично
ангажирани с напълно реалната защита на моя живот по времето, докато бях в
затвора, както и със съдбата на близките ми.
Или
по-ясно казано: позволявам си директно да Ви попитам всичко това, защото
по онова време на мен изрично и напълно реално ми бе давано изключително
високото самочувствие именно на „демократичен партньор на Запада”.
И
най-вече считам, че имам личното право директно да Ви попитам всичко това,
защото от 1990 г. досега съм установил по категоричен начин, че
днес
САЩ и Западът като цяло са легитимирали като свои „демократични партньори”
не мен, не и тези и такива като мен, а именно онези, които по своя генезис и
функция не само не са нищо друго, освен български клан на съветските и
руските тайни служби и на създадената от тях Червена мафия,
но
и съвсем директно, вербално изрично и недвусмислено ми казват,
че
са получили конклудентното (подразбиращо се) съгласие на САЩ и на Запада като
цяло да осъществят физическо ликвидиране на всички мои близки роднини и
приятели, на самия мен, както и на всички други като мен.
4.
Ваше Превъзходителство,
Като отново подчертавам моето искрено
възхищение от факта, че Вие сте „успял да надмогнете „антисъветския калъп” от годините
на Студената война”; и като изразявам надеждата си, че в съдържанието
поне на лично Вашето „надмогване” въобще не е било предварително калкулирано
онова, което Ви посочих;
все
пак бих искал да обърна Вашето внимание върху факта, че всичките
български бивши просъветски функционери, които по-рано
обосноваваха своите репресии против мен, такива като мен и нашите близки
роднини и приятели, като се позоваваха на предоставената им от КГБ и Съветската
армия власт,
днес
действуват като „проамерикански и проевропейски функционери” и
обосновават още по-жестоките си репресии върху нас, като се позовават на
властта, която им е предоставена от ЦРУ, НАТО и европейските
служби и военни сили.
Поне
аз почти всяка седмица срещам по улиците на София личности, които много добре
познавам като мои бивши и сегашни палачи, които с различна степен на
откровеност, директност, ехидност, наглост, заплашителност и дори цинична
„добронамереност” ми казват думи, смисловото съдържание на които в
обобщен и синтезиран вид гласи:
„По-рано
ние служехме на КГБ и на Червената армия, днес служим на ЦРУ и НАТО - а ти
както по-рано, така и днес си и ще бъдеш наша жертва!”.
И целият проблем за мен в
случая се свежда до това, че същите тези личности както по-рано, така и
днес са и продължават да бъдат контингент на българския клан на руската Червена
мафия, в структурата на която са включени като нискойерархични елементи не само
руската, но и българската държава, и дори не само руското, но и българското
общество;
при което за мен остава
странен и все още недостатъчно понятен фактът, че Западът и в частност САЩ
наистина ги приемат, легитимират и енергично защитават именно като „свои демократични партньори”.
И целият проблем за мен в
случая се свежда до това, че същите тези институционални и персонални
сили само по отношение на мен и моите близки и приятели са извършили повече от сто прецизно регистрирани престъпления,
по отношение на които не съществува абсолютно никакъв правен механизъм за
защита и справедливост.
Дори нещо повече: целият
проблем за мен в случая се свежда до това, че:
а) същите
тези институционални и персонални сили са подложили на тотален държавен тероризъм, евгеника и геноцид почти
80% (осемдесет процента) от българското население;
б) главните
или основните факти за всичко това са много добре известни както от личните
наблюдения и проучвания на западните (в това число американските) дипломатически представители в България,
така и от изключително голямото множество мои лични прецизни изследвания, които
в продължение на всичките години от 1990 до днес съм публикувал и своевременно
и официално предоставял на същите тези дипломатически представителства;
в) и въпреки всичко това
официалната западна (включително и на САЩ) политическа стратегия е насочена именно
към подкрепа и защита на престъпниците, а не на жертвите.
5.
Ваше Превъзходителство,
Уверявам Ви, че превъзходно разбирам,
че е напълно безсмислено да искам от Вас да промените така описаната
действителност.
Все пак, обаче, съм убеден, че има смисъл да
поискам от Вас да ми предоставите копия от всичките онези
документи, намиращи се в сферата на
Вашата лична разпоредителна власт, отнасящи се за периода на 80-те години,
където фигурира моето име по повод и във
връзка със срещите, които съм имал с дипломатическите представители на САЩ,
както и по повод и във връзка с факта, че само две седмици след моето
арестуване от българските комунистически власти Държавният департамент на САЩ е
включил моето име в своя специален Доклад относно нарушаването на човешките
права в България.
09 май 2007 г. Янко Н. Янков“
Няма коментари:
Публикуване на коментар