2013-04-14

Секретно дело с кодово наименование „Терорист“





ХVІ.
            27.) Вече бе споменато, че от секретната архивна документация на ДС е видно, че по донесение на агент Страхил през 70-те години срещу Янко Янков е било образувано секретно дело с кодово наименование „Терорист“; и че текстът на донесението, свеждащ се до твърдението, че Янков има пистолет с две пачки патрони и възнамерява да извърши терористичен акт, е бил изцяло и преднамерено измислен съвсем не от агента, а от неговите агентурни ръководители.
            Тъй като до днес Янко Янков не е получил абсолютно никакъв достъп до документацията на въпросното оперативно дело; тъй като поводът за неговото образуване е абсолютно фантасмагоричен; и тъй като не е ясно нито началото, нито краят на функционалното съществуване на същото дело, което не изключва възможността то да е функционално валидно включително и днес; Янков никога не е спирал да търси същинския отговор на въпроса „За какво, всъщност, това дело е било нужно на тайните ченгета?“.
            Впрочем, през 1980 г., когато той вече е бил достатъчно наясно, че е обект на прецизното внимание и на секретните оперативни разработки на специлните служби, в България стана едно събитие, благодарение на което всичкото онова, което Янко Янков вече е знаел от прочетената от него в библиотеките специализирана литература, вече окончателно му е дало основание да разбере „каква сценична роля му е била отредена в секретните планове на ченгетата и в каква точно ситуация те са се стараели да го набутат“.
-------------

            На 01 Юни 1980 г., по време на провежданите в град Враца ежегодни пищни за онова време официално организирани от държавата тържества, в центъра на града, само на един метър от върховния комунистически лидер Тодор Живков бил зрелищно проснат на земята и арестуван 20-годишният почти неграмотен младеж от Кнежа Цветан Килограмски, в дрехата на когото намерили малко джобно ножче, и той веднага бил обвинен в абсурден опит за терористично покушение.
            После, просто минути след „събитието“, именно при активното участие на специалните служби, веднага тръгнали масово и интензивно разпространявани слухове за „Врачанска конспирация срещу върховния партиен и държавен лидер“, която уж била организирана от високопоставени партийни и държавни функционери.
            Разбира се, още през първите дни след „събитиетона университетските преподаватели от единствения по онова време Юридически факултет вече бе пределно ясно, че всъщност става въпрос за некадърно и долнопробно оперативно мероприятие на тайните служби.
            И по-точно вече с увереност се знаеше, че на офицер от ДС е била възложена задачата да мотивира нещастния полуграмотен младеж да се доближи до Живков и лично да се оплаче на „самия Върховен вожд“, че към неговото семейство не се полагат обещаваните по радиото грижи за човека. Умело манипулираният младеж, разбира се, въобще не можел да си представи какво може да последва от наивното му желание „да си поговорят по човешки“ с „Върховния вожд“ и чистосърдечно предполагал, че щом вождът узнае за несправедливостта и нарушенията, той веднага ще нареди да се оправят нещата.
            Така, в крайна сметка полуграмотният младеж получил фрапиращо жестока присъда и прекарал в затвора девет години и половина, като бил предстрочно освободен едва след политическите промени в началото на 1990 г.; а тотално инфантилизираното българско население получило възможността да разполага с оптимистичен психологически отдушник и да се надява и да се наслаждава на каквито си иска фантасмагорични измислици за „загрижени за народното добруване саможертвени конспиратори“.
-------------

            На 22 Март 1982 г. Янко Янков е уволнен от научната и от преподавателската му работа в Института за правни науки при БАН и Юридическия факултет при СУ и само две седмици по-късно, на 12 Април 1982 г., получил назначение като монтажник в строителната бригада на неговия дългогодишен приятел Замфир Замфиров, намираща се на работа край град Радомир.
            След три седмици, обаче, офицерът от местното управление на МВР капитан Ковачки му дал срок от една седмица да уреди нещата си и да напусне работата; при което офицерът проявил неприсъща за дейността и най-вече за конкретната ситуация фамилиарност и словоохотливост и с нескопосана артистичност заявил, че непосредственият му началник едва ли не със съзаклятническа ангажираност му наредил да каже на Янков, че нареждането е било дошло лично от самия академик Ярослав Радев - доскорошен най-високопоставен шеф на Янко Янков и освен това - и един от вицепрезидентите на България, стоящ непосредствено след самия Тодор Живков.
            Янков, обаче, веднага бил впечатлен от недодяланата фалшиво смела откровеност на провинциалния милиционерски капитан; схванал, че е абсурдно и невъзможно както нареждането да е било дадено от Радев, така и, дори и да е така, тези провинциални милиционерски офицери да са толкова смели, че да са откровени; и съобразил, че е изправен пред поредната оперативна интрига на офицерите от Държавна сигурност, които по някакъв начин се опитват да го набутат в капан; и преценил, че най-безопасното за него място е самоизолация в родното му село.
            Скоро от града при него дошли няколко негови приятели, които му казали, че офицери от ДС им били казали, че в интерес на тяхната и на семействата им безопасност е нужно да скъсат всякакви приятелски отношения с Янков, тъй като неговият драматичен конфликт с Ярослав Радев се е бил отразил много зле на психиката му и същестувала опасност той да предприеме нещо драстично и така да ги въвлече в опасни ситуации.
            Точно по същото време Замфир Замфиров бил извикан от Директора на завода, който му наредил веднага да изостави строителния обект в Радомир, като го предаде на новоназначен бригадир, а той сам да се премести в три стаи в хотела на местността „Мирковото ханче“, където по-късно ще получи строителната документация за строеж, за който все още нямат нужното разрешение, но където „след няколко месеци“ (!!!) той ще трябва да сформира нова строителна бригада.
            Тъй като той веднага отишъл при Янков и го поканил да му гостува в хотела, Янков веднага свикал общите им приятели (Никола Илков, Петър Петров и други) и пред всички обвинил Замфиров, че изпълнява възложена му от ДС секретна поръчка да го отведе и постави в смъртоносен капан.
            Янков разказал пред всички:
            *че близкото село Мирково е родното място на Ярослав Радев;
            *че вече доста отдавна партийната пропаганда изгражда идиличния образ на заместник-държавният глава, който всяка събота и неделя ходи в родното си село, за да копае лично градината и лозето си;
            *че винаги, на отиване и на връщане, се отбива в ресторанта на ханчето;
            *и че тайните служби са решили Замфир Замфиров да им помогне да набутат Янков в капан с три основни варианти: ---или самите те да разстрелят Ярослав Радев и да припишат на Янков деянието; ---или да разстрелят само Янков, като заявят, че са защитавали вицепрезидента Радев; ---или да застрелят и двамата, като и в трите варианти случката да им послужи за някакви специфични вътрешнополитически или дори външнополитически манипулации; още повече, че Янков вече от доста дълго време се е бил познавал лично със западни журналисти и дипломатически представители на западни посолства.
            Тогава Замфиров разказал пред всички, че капитанът от ДС Иван Даскалов му бил казал, че лично Ярослав Радев бил поискал от службите на Държавна сигурност да му уредят той да се срещне инкогнито с Янков, за да се помирят; но тъй като те знаели, че „Янков е много щур“ и няма да приеме такава помирителна среща, те били искали да направят така, че Янков да не знае нищо предварително и щастливата развръзка да изглежда като станала съвсем случайно.
            След извършените през 90-те години политически промени Янко Янков предявил искане пред прокуратурата за разследване на визираните факти и обстоятелства, а от своя страна Замфир Замфиров предприел процедура пред съдия с 20-годишен стаж, пред когато разказал всичко, съдията оформил текст, който характеризирал като „лично и съдебно неофициално изявление“, след което Замфиров предоставил този документ на разположение на Прокуратурата на въоръжените сили в София и отделно бил разпитан и дал официални писмени свидетелски показания.
            Обаче военният прокурор полковник Атанас Пендаров издал Постановление, в текста на което тотално игнорирал и въобще не споменавал показанията и документацията на Замфиров и записал, че в жалбата на Янков не е посочен нито един конкретен факт за извършено от Държавна сигурност престъпление.
            Тъй като междувременно Янко Янков получил достъп до част от секретните архиви на Държавна сигурност, той открил:
            *че на с.16-20 на Том 1, Строго секретно Дело № 21441, ДОР „Дракон“ е записано, че вследствие на настъпила психическа депресия Я. Янков неоснователно е бил овладян от мания за преследване от страна на множество държавни ръководители, сред които на първо място е Ярослав Радев, и че съществува вероятност Янков да отиде на остри действия по отношение на посочените държавни ръководители;
            *че на с.33 на същото дело е „констатирано“, че Янков е овладян не само от манията за преследване, но и от манията за отмъщение;
            *че на с.52 е отбелязано, че Янков е заявил, че възнамерява да се отзове на поканата на Замфиров да му гостува в местността „Мирково ханче“;
            *че на с.60-61 е пише, че Янков е бил споделил пред Замфиров, че възнамерява окончателно да реши проблемите си, и че това ще бъде направено именно в село Мирково, Софийски окръг, а не в Мирковото ханче;
            *че на с.70-71 е протоколирано, че въпреки многократните покани на Замфиров, направени в изпълнение на поставените му от ДС задачи, Янков започнал упорито да отказва да замине заедно със Замфиров за София и оттам за село Мирково, като казвал, че когато реши да ходи дотам, ще си отиде сам.
            След като получил ксерокс-копие от посоченото секретно дело, на 19 Август 1998 г. Янко Янков веднага се позовал на него и поискал от Главния прокурор, Министъра на вътрешните работи и от Президента да бъде извършено наказателно разследване, при което посочил, че лично е разговарял с Ярослав Радев и последният категорично е отрекъл да е възлагал организирането на такава среща и е изразил готовността си да свидетелствува пред следствените органи.
            Янко Янков написал още десетина искания за разследване на този казус, но досега не е получил абсолютно никакъв отговор. Всичкото това, разбира се, е надлежно публикувано в документалните книги на Янков.
-------------

            Вече бе споменато, че веднага след посещението на американския дипломат в родното село на Янко Янков и срещата с родителите му, той веднага е бил изпратен в полуохраняемия трудов концентрационен лагер в химическите заводи в град Девня, Варненски окръг.
            От страниците на Том 1, Строго секретно Дело №24491, ЛДОР „Твърдоглавия“ се вижда, че един от агент-провокаторите на ДС, който специално за целта е бил изпратен в същия концлагер, снабден със специално изработена на негово име фиктивна офицерска книжка - а именно Валери Александров Димитров от София, е имал ясно и изрично поставената му от ДС задача по-късно да встъпи като лъжесвидетел и да обоснове тезата, че Янко Янков го е бил включил в своята терористична организация и един от плановете, които са били имали, е бил да извършат взривяване на някои от химическите заводи.
            От намиращите се в съдебното дело протоколи за следствен и за съдебен разпит на същото лице е видно, че той действително е бил заявил пред органите на следствието и пред съда, че Янков е бил ръководител на терористична организация, състояща се най-малко от три отделни военни звена или съюзи, задачата на които е да бъдат извършвани взривявания на заводски комплекси върху територията на България, включително и върху територията на химическите заводи в град Девня, Варненски окръг.
            От изпратеното до Янков официално копие от издадено на 22 Април 1999 г. №-И-85 Постановление за образуване на предварително производство, подписано от военния прокурор полковник Николай Колев от Върховната касационна прокуратура е видно, че е било образувано разследване за установяване на виновните лица от Държавна сигурност, които са били организирали така визираната секретна дейност срещу Янко Янков, част от която е обусловила и неговото осъждане и престояване в затвора.
            Ноторно известен факт е, че наскоро след това същият този високопоставен военен прокурор бе разстрелян на улицата и до днес българската държавна власт прави абсолютно всичко възможно да не бъдат официално установени и известни както изпълнителите, така и поръчителите, така и мотивите и причините за екзекуцията на прокурора. Тук, обаче, специално фактът за въпросното прокурорско постановление го съобщаваме в друг, по-специфичен, контекст.
            По времето, когато този изключително високопоставен военен прокурор е бил издал своето постановление не само на широката българска общественост, но дори и на специалистите като този прокурор, които официално и съгласно българските закони са били имали достъп до секретните информации от най-високо секретно ниво, е имало един факт, който не е бил известен и достъпът до който е бил абсолютно табу.
            Този факт е официално публикуван във в-к „24 часа“ в броя му от 12 Ноември 2001 г., като публикацията е била направена от журналиста Цанко Цанев и има характера на синтезирано изказано интервю, дадено от висш офицер от Държавна сигурност, условно именуван „Спецът“.
            Съгласно текста на публикацията, в района на химическите заводи в град Девня е действувала терористична група, първата акция на която е била извършена именно през 1984 г., като се е изразявала в осъществяването на т. нар. „вакуумен взрив“. След това, през следващата, 1985 година, е имало още два такива взривове, а през 1986 г. - още няколко взривове, при които били загинали и ранени няколко десетки души; при което в публикацията изрично и ясно се подчертава, че след взривовете са били умрели още много хора, за които, очевидно умишлено, не е била правена никаква статистика.
            Съгласно изричния текст на публикацията „Спецът“, който по силата на професионалните си задължения е бил доказал и докладвал на високопоставените шефове, че в района съществува и действува именно организирана терористична група, е бил изрично предупреден да си мълчи, „да спре да рови“ и да се интересува от фактите, и повече да не прави такива информационни доклади.
            Впрочем, подобна е била и странната или напълно закономерната ситуация при разследването на дейността на т. нар. „турски атентатори“, признато от самия високопоставен офицер от ДС Георги Сотиров, който пише в книгата си, че точно когато вече бил „надушил истинската следа“ и като хрътка бил тръгнал по нея, съвсем внезапно от София е бил пристигнал неговият началник, който просто го принудил да изостави тази следа и да тръгне по друга, естествено, напълно фалшива.
            След появата на визираната публикация Янко Янков, позовавайки се на нея, отново поискал от Главния прокурор да бъде извършено разследване на неговия личен „Девненски казус“, при което изрично и ясно е записал, че още по времето на пребиваването му в Девня той е бил „сглобил редица елементи на пъзела“, от които станало пределно ясно, че там ще се случат именно такива неща; и че за него е било жизнено важно да направи така, че да предизвика някой от другите отдели на Държавна сигурност да го арестува именно преди тези неща да са станали.
            Нещо повече.
            Съществуват безспорни доказателства, че по-късно, през 1985 и 1986 г., ОЧЕВИДНО ТОЧНО ПО ВРЕМЕТО, КОГАТО ВЕЧЕ Е БИЛО ПЛАНИРАНО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО НА ДРУГИТЕ ВЗРИВОВЕ, в първоинстанционния Районен съд в град Девня е било образувано съдебно дело за отмяна на присъдата на Янко Янков за принудителното му установяване в този град; и именно НА ТОВА ФАКТИЧЕСКО, НО АБСОЛЮТНО ПРОТИВОПРАВНО ОСНОВАНИЕ, в затвора няколко пъти са били пристигали призовки за неговото въоръжено-охранително конвоиране до Девня, уж за да бъде обезпечено правото му да пледира в подкрепа на тази „изгодна“ за него съдебна процедура.
            От тези доказателства обаче е видно, че Янко Янков е проявил „черна неблагодарност“ към тази високохуманна загрижиност на Девненския Районен съд да отмени присъдата му, и енергично е протестирал против конвоирането и отвеждането му дотам;
            при което изрично и ясно е писал, че Районният съд в град Девня няма правото да образува и да осъществява разглеждането на такова дело, тъй като това може да бъде направено единствено от второинстанционния съд, стоящ над съда, който е постановил присъдата, а именно Окръжният съд в Михайловград.
            Янко Янков изрично и ясно е писал, че самото отменяне на тази присъда е юридически безпредметно, тъй като срокът за принудителното му установяване там вече отдавна е изтекъл и е погасен; и че отделно целите на онази присъда са суброгирани в целите на новата присъда, по силата на която той е наказателно и превантивно установен в затвора; и че, следователно, мотивите и целта на отвеждането му в град Девня са съвсем други, а посочената в призовките цел има характера на камуфлажно прикритие на другата, на истинската цел.
            Освен това: тъй като поне спрямо затворниците съдилищата по традиция винаги изпращат призовките си около два месеци преди датата на разглеждането на делото, веднага след пристигането на призовките Янко Янков е предприемал драстични официални протестни гладни стачки, същинската цел на които съвсем не е била да манифестира или демонстрира самото свое протестно волеизявление, а е била да постиге такова свеждане на организма си до граничеща до болестно състояние невъзможност за придвижване, благодарение именно на което вече постигнато състояние неговото конвоиране е било отменяно.
            При което отделен е въпросът, че самото отменяне на конвоирането не е било имало абсолютно нищо общо с каквито и да са хуманитарни съображения; и че съображенията са били, че неговото очевидно безпомощно за активно привдвижване състояние не би могло да обоснове възможността за извършването от него на онова, в което те са възнамерявали да го обвинят или да му припишат – напр., че е бил направил опит за бягство, поради което е бил разстрелян; или че е бил успял да избяга и веднага е успял и да взриви заводите.
            А доказателство за съществуването на такава цел на специалните служби е фактът, че и днес в затворническото досие на Янко Янков се съдържат няколко официални документи, в които абсолютно необосновано е записано, че той е престъпно арогантен, представлява заплаха за живота и здравето на охранителите и е опасен за бягство от затвора - особено при конвоиране.
            Според Янков всичките тези факти недвусмислено свидетелствуват за съществуването на специална престъпна стратегия на Държавна сигурност, която трябва да бъде наказателно резследвана; и е направил няколко надлежни официални искания за такива разследвания - на които искания, разбира се, не е получил никакъв отговор.

            28.) Вече бе посочено, че първият камуфлажен терористичен акт, несъмнено прецизно организиран от ДС, макар и вероятно на онзи все още ранен етап само като експериментален, е от 01 Юни 1980 г. в град Враца. Според Янко Янков както този, така и следващите аналогични актове са имали „далекобоен характер“ и в тях още тогава е било заложено достатъчно ясно семантично съдържание, което и днес е трайно залегнало в редица аспекти на българското ежедневие, или по-точно на официалната управленска българска политическа менталност.
            Любопитно е обстоятелството, че почти веднага след арестуването му следователите започнали да се позовават на „свидетелските“ показания на вече посочения агент на ДС Валери Димитров и настоявали „да разкрият“ участниците в ръководената от него военно-терористична организация.
            Във връзка с това Янков казва следното:
  със следователите Румен Андреев, Петър Бъчваров, Чавдар Новански и Митьо Йорданов ние се познавахме още от студентските и асистентските ми години, и макар срещите ни винаги да са били случайни, винаги сме разговаряли ако не непременно приятелски, то поне с взаимно благоразположение.
  Когато, след като вече бях арестуван, те започнаха да искат от мен да направя признание, че съм създал военно-терористична организация, аз им казах, че такава не съм създал и никога досега не ми е било хрумвало да създавам такава; но че сега, след арестуването ми, наистина ми е хрумнала идеята да създам такава и тъй като за целта са ми нужни умни и високопоставени хора, а не идиоти като „свидетеля“, на думите на когото те се позовават, то аз им предлагам на тях да създадем такава организация и официално да подпишем учредителен протокол, който да дадем на шефовете им.
  Не бих могъл да кажа, че те бяха изненадани от думите ми. Просто защото още от самото начало на мен ми беше ясно, че те превъзходно разбират абсурдността на ситуацията, в която сме взаимно поставени и те, и аз; и че в същото време каквато и да е истината по моето следствено дело, тази истина тях въобще не ги интересува, и че винаги предано и раболепно ще изпълняват нарежданията, които ще им бъдат дадени от шефовете им.
            По странно или по напълно закономерно съвпадение, само един месец след арестуването на Янко Янков, още докато е в следствения арест на Държавна сигурност, случайно или не, той узнава, че в пощата в град Горна Оряховица избухнала бомба, а после в отделението за осъдените на смърт, където и той е настанен, лично се запознал с атентатора, който наскоро след това бил екзекутиран.
            После, само три месеци след арестуването на Янко Янков, още докато е в следствения арест на Държавна сигурност, от съдържанието на официалните разпити той узнал, че на няколко места в страната, включително и в Девня и във Варна, били извършени терористични актове. Нещо повече: Чавдар Новански изрично му казал: „Бъди благодарен на съдбата, че си бил тук докато са ставали тези събития, защото където и да си бил навън, точно ти щеше да бъдеш обвинен, че си бил техен ръководител!“.
            После, по време на престоя си в затворите в София и Пазарджик, по силата на съвместното им пребиваване в едни и същи затвори, Янков се срещнал с всички осъдени във връзка с взривовете, от които узнал, че на всичките изрично и многократно са били задавани голямо множество въпроси, най-общо свеждащи се до това „откога познават Янко Янков, колко пъти и къде са се срещали с него и какви ръководни инструкции той им е бил давал?“. На което, разбира се, всичките „терористични конспиратори“, които и без това нямали абсолютно нищо общо с нищо, отговаряли, че се чувствуват щастливи, че съдбата ги е била опазала не само да не познават този човек, но дори и да не са чували неговото име.
            След излизането му от затвора Янко Янков написал до Главния прокурор голямо множество официални искания за разследване, в които обстойно и аргументирано обосновал тезата, че всичките взривове имат характера на извършени именно като прецизно организирани и обезпечени секретни оперативни акции на Държавна сигурност; че взривовете са били поставени съвсем не от тези, които са били принудени да поемат официалната отговорност за тях, а от офицери-специалисти от ДС; и че целта на ДС е била многослойна: както да бъдат създавани ситуации на вътрешно етническо противопоставяне между българи и турции, така и да създават междудържавно напрежение, като извършват шантаж върху Република Турция, така и да обвиняват в тероризъм „обречения гнил капитализъм“ и да изтъкват „човеколюбивата същност на комунизма“.
            Разбира се, досега Янко Янков не е получил абсолютно нито един отговор на нито едно от неговите искания за разследване.

            29.) Вече бе посочено че по време на престоя в затвора на Янко Янков международната правозащитна организация Amnesty International е била издала серия от бюлетини в негова защита.
            След освобождаването му от затовара поради пълното изтърпяване на наложената му присъда Янко Янков установил, че в бюлетина от 12 Октомври 1988 г. е записано, че официалната българска държавна власт официално е била протестирала пред западните правозащитни организации, като е била изпратила документация, от която е било видно, че Янко Янков е бил осъден за извършени от него терористични акции; и че следователно техните изказвания в негова защита имат характера на защита на несъмнен престъпник, надлежно и справедливо осъден за извършени от него тероростични действия.
            Тъй като това официално твърдение на българските държавни институции, разбира се, не е имало и няма абсолютно нищо общо както с реалността, така и с официалния текст на натрапената му присъда
            (която, впрочем, макар и наложена му за нещо съвсем друго, което нямало нищо общо с тероризма, вече е била официално отменена като постановена при пълна липса на доказателства и той е бил признат за абсолютно невинно осъден),
            Янков депозирал официално искане до Главния прокурор за извършване на разследване на виновните лица, които очевидно са били извършили престъпление, като са били предоставили на Amnesty International официален документ с неверно съдържание.
            В отговор на неговото искане за разследване той получил две писма, регистрирани с №-14015/95.ІІІ, датирани 12 Декември 1995 г. и подписани от прокурор Бончева от отдел „Следствен“ при Главната прокуратура; в тези писма казусът придобил фантасмагоричния облик, съгласно който следва да бъдат разследвани лицата, които са били подготвили и издали самия бюлетин на Amnesty International, който именно бюлетин бил имал характера на документ с неверно съдържание.
            Впрочем, многобройните официални писмени протести на Янко Янков срещу наглата престъпна интерпретация завършили с това, че прокурор Бончева по собствено желание напуснала работата си като високопоставен прокурор, и през 1997 г. била назначена на много по-високопоставената държавна длъжност „началник на юридическия отдел“ на новоизбрания „демократичен“ български Президент Петър Стоянов (агент „Виктор“), което новоназначение, разбира се, е било препоръчано от специалните служби.


[Стр.106-117 от книгата на Николай Михайлов ЯНКО ЯНКОВ-ВЕЛьОВСКИ (Биографични фрагменти). - С., "Янус", 2012.-335 с.]

Няма коментари:

Публикуване на коментар